Преглед на домашна работа
Активност в домашните:
Няма отговори
Постижения:

Проблемът за деградацията в обществото и човешката личност в Алековото творчество - ЛИС

Проблемът за деградацията в обществото и човешката личност в Алековото творчество - ЛИС

1

отговор

30

посещения
+1 точка
Отговори (1-10 от 1)
Активност в домашните:
Надежност:
99%
Одобрение:
61%
Постижения: » виж всички
+1 точка
от 1 глас

Най-добър отговор - избран на 16 мар 2012

Алеко Константинов принадлежи към онези творци, които са надарени с редкия артистичен талант да виждат грозното в живота около себе си и да го отразяват през призмата на хумора и сатирата. Изобразяването на грозното е конкретно – историческо.
            То е свързано с епохата на 90-те години на миналия век. В него са вплетени демократичното и хуманистичното начало. Той твори за истината в духовната област. Алеко носи висок интелект, голяма ерудиция, много познание, аналитичен ум, духовен аристократизъм – разкрепостен и извисен над съвремието и битието. Изключително активен и действен, той е жрец на истината. Носи способност за анализ и европейска начетеност Той е първият, който донесе смехът в нашата литература. Алеко е писател на града. Той се нарича и подписва Щастливец. Този вечен безсребреник и „круглий сирота” е светла и трагична личност, недосегаема за пошлостта на обкръжаващия го свят. Оценката на Пенчо Славейков за Алеко е лаконична и точна: „Алеко Константинов беше твърдина от съвест, в която се разбиваха лукавите популзнования на врага”. Като творец Алеко се изгражда през 90-те години на миналото столетие. Това е време, в което окончателно са забравени и погребани възрожденските идеали на „нашето недавно”. През времето, в което живее Алеко в нашата литература се утвърждава селската тематика. Това е време на борби за естетическа преориентация за ново отваряне на българина към света.
            Алеко е близък на кръга „Мисъл”, но принадлежи към кръга „Весела България”. Това общество от сродни души го изтръгва от самотата и покрусата. Писателят притежава изострена нравствена чувствителност за грозното в обществения живот и за помрачаването на човешкото у човека. Той утвърждава собствена нравствена мярка за достойно гражданско поведение, за вътрешна свобода и за необвързаност на личността към едно антихуманно общество.
            В цялото си творчество авторът на „Бай Ганьо” разкрива пошлото в живота и човешката личност, деградацията им. Това той постига чрез проблемите, които поставя във фейлетоните и героите, които създава. Основните теми във фейлетоните му са няколко – всички те са злободневни, част от тогавашния политически и културен живот. Като започнем от корупцията в политическия живот и в печата, незачитането правата на народа, изборите като насилие и терор и стигнем до фейлетоните насочени срещу Фердинанд.
            Много от темите поставени във фейлетоните му битуват и в книгата „Бай Ганьо”. Героят е прагматичен материалист, безпринципен сметкаджия, тарикатстващ политикант, прагматик, който търси личния си интерес. Алековият герой търси във всичко келепира, подобно на героите от „Разни хора, разни идеали”. В цялото си творчество Алеко Константинов се стреми чрез критичното отношение към дейността и постъпките на героите си да покаже грозното в живота и обществените действия. Това е постигнато и чрез идеалите на твореца, които са контрапунктна представа на проблемите, които разобличава и осмива автора.
В „Моята изповед” Алеко споделя, че любимото му занимание е да пише хумористични очерки. Фейлетоните му са отклик на злободневни проблеми в обществения живот през епохата на 90-те години. Той продължава традицията на Ботев и Каравелов, а новаторството му се носи от смеха. Във фейлетоните Алеко търси типични образи. Създава герои с национални черти и е носител на идеите на своето време.
            Фейлетонистът Алеко Константинов се ражда от сблъсъка с политическата действителност. Творбите му са директно насочени срещу Стоиловия режим, който сменя правителството на Стамболов.
За първи фейлетон на Алеко се приема обширната дописка „По изборите в Свищов”. В нея писателят като кандидат за народен представител описва изпитания върху себе си политически произвол и беззаконията. Същата тема битува и във фейлетоните „Смирно! Рота п’ли” и „Угасете свещите”. Общото може да се търси в тези фейлетони и в очерка „Бай Ганьо прави избори”. Още в края на фейлетона „По изборите в Свищов” Алеко пише: „Ето епоха, която ми дава неизчерпаем материал за „Бай Ганя”. Тези творби за злободневни, актуални, като човешки страсти, като исторически процес. Мостът, който ни свързва с онова време, не е само, че 90-те години се повтарят и сега, а нравствеността, която се налага като коректив, като антитезност, без която сатиричното начало не може да функционира. Фейлетоните на Алеко редовно се явяват във в.”Знаме” и стават фактор в политическия и обществен живот. Голяма част от фейлетоните са посветени на изборите за 8-мо Обикновено народно събрание през 1894 г. и на изборните методи. Чрез пресъздаваните действителни събития от тогавашния политически живот, чрез саркастичните пародии на избирателния закон писателят показва истинското лице на тогавашната демокрация. Той безпощадно осмива тактиката на „моралното влияние”, демагогските лозунги и фрази. От фейлетоните на Алеко говори възмутената съвест на демократа и хуманиста. В тях се проявяват изключителната гражданска смелост, честност и принципност на писателя. Особено място заема фейлетонът „Избирателен закон”. В него творецът разкрива пародията на избирателния закон, а комичното идва от противоречието закон-беззакония. Блясват Алековите юридически познания. Текстът е изразен в типичен за законите език, стил и композиция, с членове и алинеи.
            Любима тема във фейлетоните на Алеко е антимонархична. Той не скрива ненавистта си към Фердинанд. Посветените на него фейлетони са „Що значи”, „Народът ликува”, „Херострат II” и „Миш-Маш”. Царската особа още от своето пристигане в България се „радва” на особено внимание на българските сатирици. Със своята надменност, властническа безцеремонност, антидемократизъм и дори с някои черти от външността си, Фердинанд е бил благодатен обект на сатиричното вдъхновение. Няма писател на епохата, който по един или друг начин да не е изразил отношението си към монарха. Похватите са различни – смели граждански протести, дръзки публицистични слова, привидно безобидни закачки. Общият антимонархичен фронт обединява буйния Антон Страшимиров и кроткия Петко Тодоров, гордия Пенчо Славейков и нежния Димчо Дебелянов. На този фон фейлетонистът Алеко се откроява като един от първите по художествено-сатирична сила.
Към фейлетоните на антимонархичната тема се вписва и „Херострат II”. Много по-умело от своите възрожденски предшественици Алеко използва рамката на съня. В нея могат да се наместят персонификации, явления и събития. Виртуозна е връзката между съня и присъствието на разказвача в Народното събрание. Представено е едно разколебано положение – съня като фикционално състояние. „Славянска беседа” той сравнява с Ефеския храм. Заглавието „Херострат II” носи отправка към Фердинанд, който подобно на Херострат гърка, подпалил храма на Артемида, иска да остави името си в историята с цената на престъпление – не като съзидател, а като рушител. Алеко е творец, който търси връзката на българина с чуждия свят и култура. Заглавието на фейлетона насочва към европейската култура не само на Алеко, но и на читателя да разбере произведението.
            „Що значи народът ликува” е фейлетон с двоичност и билярност на изобличението. Той е насочен срещу писането на вестникарите и самото царско семейство. Както по принцип във фейлетоните и тук се разчита на контраста. Кратко коментиран, контрастът е подчертан като функционалност: „Ето как  пише обикновено робското перо, а пък ето всъщност голата истина”. Авторът предава с явно преувеличение новината за радостната вест. Ето каква е голата истина: „Столицата представлява една окончателно обанкрутена община”. Диалогът участва много активно. Многозначната реплика създава образ: „Бекасите се наплодили…” – асоциация с носа на Фердинанд. Следват разгърнат контраст перифраза на текст с реалната действителност и обобщение: „Бай Ганьо прави илюминации”. За да подсили внушението си Алеко използва детайла, премества плана и използва ироничен контекст, междуметия, възклицания – една богата асоциативност, която разширява плана на изобличението. Произведението има рамкова композиция – цитата от вестник, с който започва фейлетона се повтаря в разсъжденията на автора във финала на творбата.
            Особено язвителен и безпощаден е писателят в икономическата студия „Миш-Маш”. Този фейлетон е по-ведър по тон, но също така изобличителен и разширява плана на обобщенията. Подзаглавието отвежда към връзката с централния образ – газеното тенеке. Този образ задвижва една неочаквана и нова комическа ситуация, породена от опозицията между същина и начин на употреба. Газеното тенеке е допълнение към многообразните функции на художествената реялия – бита на българите от 90-те години на миналия век. Представя се икономическия живот на страната чрез образа на „вездесъщото газено тенеке”. Чрез комическа антитеза представя напрежението в обществото.
            Това е постигнал чрез обкованата с газени тенекета бедна къща и приликата Ј с дворец. Конкретният персонаж, географските реалии и комическият тон изграждат визията: „Един ден покойният Александър Батенберг отишъл на разходка към Коньовица. Обръща се князът с лице към София и какво да види? Накрай столицата изникнал един фантастичен вълшебен дворец с ослепителен блясък. А то какво било – лучите на слънцето се отразили в една сиромашка къщица, окована с нови газени тенекета”. Газеното тенеке прониква в бита на българина и този бит се извежда напред, а газеното тенеке е само похват. Чрез него се прави преглед на целия ни живот, на начина, по който живее българина: „…по прозорците вместо трошливите стъкла българинът заковава лист от газено тенеке. От вода се връщат моми и момци и в ръцете им вместо пръстена стомна - газено тенеке…кафеджията топли вода в газено тенеке…богатите дечица си имат игралца, а бедните - газени тенекета…”. Поантата е в края на фейлетона преди послеписа, но за да не прозвучи патетично Алеко завършва с две изречения, с което обществения живот минава през битовото пространство, за да се очертае с плътен образ. Писателят открито предлага на народа да се отърве от Кобурга, като използва своето гениално откритие - газеното тенеке: „Вържи го на ябанджията, па да издюдюка цяла България с един глас, та като прескочи границата, тенекето тъй да се тресне с пограничния камък, щото цял Балкан да загърми”.
            Във фейлетоните „Разни хора – разни идеали” писателят замисля да типизира грозното и пошлото на своето време. Той не успява да осъществи намерението си. Четвъртият от фейлетоните му е намерен в архива и излиза след смъртта му. Една от най-хубавите и верни преценки за тези творби е направил Пенчо Славейков. Той изтъква художествеността и реализма на образите. В тях „няма нищо карикатурно, само стилът е фейлетонен…”. Техните герои са „…онези дребни и едри хора, които се премятат тук – там из по-предишните му фейлетони, но само сега изпъкват пред погледа ни с цялото свое отвратително величие”.
Първите три фейлетона са написани в монологична форма. Този похват на самоизобличението писателят ползва за да може героите да разкрият сами същността си, а разказът от първо лице е средство за самохарактеристика. За разлика от Ботев, при който има декларативно саморазкритие с открито ползване на хиперболи и сарказъм, както е във фейлетоните. „Знаеш ли кои сме?” у Алеко богатството на комически и иронически ефекти е по-голямо. Алеко притежава изключително реалистично умение де се превъплъщава в своите герои, да почувства и предаде своеобразните интонации в речта им в зависимост от особеностите на техния характер.
            Героят на първия фейлетон е помощник-регистратор, а самият регистратор, към чиято длъжност се стреми, е доста ниска и това носи комичното. Той не е от първите личности в обществото, но не е и „малкия човек”, потиснат от мизерията като пасивна жертва на обстоятелствата. Пенчо Славейков го нарича „канцеларско псе”. Формално композицията е съпоставка с кокона Полексени. С нея помощник регистратора прави обобщения с оправията на света. Това е формален авторов похват, с който започва и завършва творбата. Използвано е условно наклонение, за да определи един продължаващ процес. Текстът е отворен и много пожизнен. Характерно е задвижването на речевите клишета, риторичните въпроси, възклицанията. Външният портрет е представен чрез саморазкриване. Помощник-регистраторът предизвиква презрение и отвращение. Неговото поведение се определя от принципи и жизнени импулси, типични за морала на епохата. Неговият стремеж е да заеме по-високо място в служебната йерархия и да забогатее. В това му начинание целта оправдава средствата. Той е кариерист, който не избира пътя и методите: „Дрънкат ми някои диванета, че можеш кай да напреднеш ама трябва да бъдеш кай подъл. Бошлаф. Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где ония късмет”. Арсеналът, който използва, за да се придвижи напред, е изключително богат. Той подлизурства пред началството, стреми се да изтъкне готовността си да се подчинява безпрекословно. Дори пиян и отчаян от неуспехите си, той не може да наругае началника, а стига само до подначалника си: „…че като се насвяткам, че като почна ги реша: тъй регистратор, тъй архивар, тъй подначалник – вдън земя”. Добре, че не им обаждат…”. Доноси, анонимни писма, заплашвания, лъжи, унижения – това е начина, по който иска да се добере до регистраторското място. Сам характеризира себе си чрез речта. Използвани са контрастите. Той, подлецът, не разбира човешките идеали, затова „подлива вода” на регистратора, който отива да се бори за Македония. За помощник-регистратора „той тръгнал да си вади очите”.
            Алековият герой е жалък. Язвителната ирония на писателя придава особена емоционална сила на присъдата над кариеризма: Жалък е героят, когато се оплаква и търси причината за своя неуспех. Негодува, защото следва морала на времето и все пак е само помощник-регистратор. Жалък е, когато припомня за своите „заслуги”, които си мисли, че му дават право на регистраторското място. В начина на изграждане на този образ изпъкват някои от характерните художествени похвати, които писателят използва в своите фейлетони. Той насочва към типичен характер за оформящото се ново общество, а самите герои се разкриват чрез естествеността и изразителността на монолога. В него майсторски е предадена смяната на интонациите и тяхното своеобразно преплитане. Чува се ту жалостното хленчене на молещия, ту възмущението на неоправдания, ту безочливата предизвикателност на хищника. Писателят така непосредствено разкрива контрастните описания, до които достига героят в своето отчаяние, че дори предизвиква съчувствието за дребнавата му амбиция – звънеца: „…на неговата маса има електрически звънец, на моята няма. Тъй човещина ли е? Защо ме мъчат тъй?… Някой път, знаеш, до полуда ми дохожда, като видя регистратора, хем си пуши папиросата, хем натиска звънеца, сякаш по сърцето ми натиска…”. Колко жалък е жизнения му идеал и на какви низости е готов, за да го постигне. Контрастът подчертава моралното му падение.
            Паразитните думи създават нова диалогична ситуация, повишена жестовост. Всичко това допълва характеристиката на героя. Често се среща „аз” и „ние”. При Ботев те носят одическото, а тук се постига комически ефект.
Във втория фейлетон сатирическото преобладава над комичното. В него се налага идеята срещу амнистията, която правителството на Константин Стоилов дава на политическите затворници. Героят празнува победата на своите аморални принципи. Чрез монолога в опозицията са разкрити два типа човешко поведение. Фейлетонният герой се обръща към идеалиста: „Не, нещастниче, хляба си е хляб, а богатата трапеза наслаждение”.
            С цинично откровение той подлага на критика идеалите на честния демократ и разкрива своите възгледи за живота. Той е готов да служи със същото „усърдие” на всяко следващо правителство.
            Алчността е обект на изображение на третия фейлетон. Тя е изразена чрез мечтата на Солунската митница. Ако във втория фейлетон има рамкиране с виното, то в третия следват движението и чувствата, като допълнителен план за подчертаване на сетивната предметност в образа на псевдопатриотизма. Героят изразява най-съкровените им желания, най-интимните си помисли в момент, когато се е отдал на сладки мечти. Конкретният повод, за да се развихри фантазията му, са богатствата на Македония. Те го вдъхновяват, те правят речта му убедителна и естествена. Интересът на героя към Македония, съвсем не е породен от патриотични чувства. Освобождението Ј за него е една възможност да натрупа богатства. В Македония той вижда Солунската митница, в която окото на познавач открива „истинска Калифорния”. С каква умиление и нежност говори за нея и колко наивно изглежда желанието му: „Само две години  - две годинки само да бъда назначен за управител или оценител. Богатата „плячка” разпалва „патриотичния” патос, но Алековият герой не допуска възможността да поведе борба, да пролее кръвта си за нейното освобождение. Той мечтае да има някой, който да освободи Македония и то, докато неговата партия е на власт. Страхливостта му го подтиква да чертае възможни политически комбинации. Робската психика у него е още силна, той се страхува да не се развали султанското настроение с някое въстание и стига до парадокса – да очаква освобождението на Македония от султана. Колкото по-фантастични и неосъществени, толкова по-смешни стават неговите проекти, толкова мечтата за Солунската митница е по-привлекателна: „…ама хубава е пустата му Македония. Имат право македонците дето толкова милеят за нея. Еле тази Солунска митница – на сърцето ми израела ваджията. Ех, че келепир майка му мечка!…че да се курдисам аз тебе на митницата па сетне отекли се на Охридското езеро…издигни си една вила…ей, туй се казва патриотизъм…”. Фейлетонът не е изграден на класически условен монолог, за което не е задължителен слушател. Ремарките „Я тури още дърва…стига, недей туряй вече дърва. Разгорещих се…” ритмизират текста. Активизират връзката на принципа на паралелизма с патоса на говорителя: „Изпотих се…разгорещих се”. С образа на Солунската митница започва повествованието и тя е в центъра му. Алеко е саркастичен като позиция, защото и той като по-голямата част от интелигенцията на онова време изпитва болка към Македония и народа В този, както и в други фейлетони проличава голямата близост на героя с бай Ганьо. Приликата е в патриотарството, в алчността, в търсенето на „келепира”.
            Друг характерен тип за епохата е еснафът-приспособенец, който чрез подлизурство иска да уреди личното си благосъстояние. Речта му го характеризира като човек с богат жизнен опит. Тя изобилства от народни пословици, които изразяват пасивно и робско отношение към живота. Чичото внушава на своя племенник обществен и личен морал, като го съветва да прави това, което правят другите: „Свий си парцалите, па си налягай опашката…Мълчи си няма да оправиш света”. Младежът трябва да знае кое е негова работа: „…криво-право, мълчи си. Преструвай се, че нищо не виждаш и кога да е хората ще те оценят, па спечелиш ли веднаж доверието – накриви си калпака…”. В този фейлетон Алеко изобличава като естествено зло морала и философията на еснафа. Със своя егоизъм и „благоразумие” героят създава условия за безчестие, грабителство и жестокост.
            Още заглавието на разказите „Разни хора, разни идеали” подсказва замисъла на Алеко – доколко са различни хората, които изобразява и доколко са идеали това, за което жадуват. Той се опитва да разслои образа на бай Ганьо и изгражда персонажи, които типизират различни социални пластове. Разкрива общото в нравствената поквара, която поражда съвременното общество. Онова, което ги свързва, е стремежът за социален просперитет с цената на пълна липса на нравственост. Като добродетели се представят пороците и това води до комическото. Акцентира се върху хамелеонството, насилието, липсата на достойнство, терора, грубата сила, патриотарството, загубата на лични убеждения и принципи в името на кариерата. Майсторството на Алеко е в това, че е влязъл в духовния им свят, в начина им на мислене и чувстване. Характеристиката е главно чрез речта на героите. Тя разкрива духовна ограниченост, интелектуална немощ, предметно мислене.
            Водещ проблем в творчеството на Алеко е и проблема за пътуването и пътуването на българина към чуждия свят. Този проблем много силно битува в пътеписа „До Чикаго и назад”. За пътеписеца срещата с чуждия свят е събитие. Мотивацията му да поеме към друг свят е социологична, културологична, моралистична. Зад неговия интерес се крие дълбок патриотичен мотив – пътуващият българин иска да опознае културата на чуждия свят, за да усвои и пренесе на родна почва всичко позитивно в държавната политика, социалната организация и модерната цивилизация. Ето защо за него пътуването към новия свят е социокултурно пространство. В съзнанието на пътешественика преди да поеме пътя, Европа и Америка са синоними на висока цивилизованост, митологема на модерен свят. Ако съпоставим байганьовото към чуждия свят ,установяваме, че това е друг тип пътуване. То е лишено от културна мотивация, поради това не е душевно събитие, а е пътуване през географско пространство. Затова образът на чуждия свят - Европа не е основен обект на описание. Чуждото е форма на разкриване на „нашето”, защото бай Ганьо отива не да види, не да се поучи.
            Пътеписът „До Чикаго и назад” гради сюжета си върху съизмерването на въображаемите представи за Америка, формирани от четена научно-популярна литература и реалните впечатления, придобити от непосредствения контакт с Новия свят. По тип реализацията очаквано - видяно е съизмерване – противопоставяне. Целият пътепис разгръща темата за изменчивото очакване на пътуващия българин. Неговият интерес е насочен към държавното политическо устройство на Америка, към изследване на неговите афиширани принципи на демокрация, свобода, конституционализъм, републиканство. Възлови въпроси пораждащи интереса на пътуващия българин, сподвижен ли е материалния и технически прогрес на американската цивилизация с духовния, имат ли покритие социалните и нравствени стойности, които са общите критерии определящи социалния престиж на човека, какво е духовното самоусещане на средния американец и т.н. Първият удар върху идеализирания образ на чуждия свят в съзнанието на Алеко е срещата му със сръбския изселник Неделкович: „Овде е велика корупция…”. Следващите впечатления на Алеко ще потвърждават думите на сърбина, ще се окаже че за него декларираните ценности са мними, фалшиви, защото на върха на ценностната пирамида стоят парите. Това е свят измерващ всичко в количество: богатството е критерий за социален престиж, човека е превърнат в „автомат” за долари, материалният излишък е за сметка на духовният недостиг. Алеко прави трагично прозрение. Той успява да създаде зародиша на една страшна тенденция, характеризираща духовния строй на американския свят – дехуманизацията. Свят, катализиращ бруталните себични егоинстинкти на човека. Тези негови констатации пораждат чувството на студенина. Показват, че макар в друга форма в сравнение с книгата бай Ганьо българинът не може да се сроди с чуждата цивилизация и пътуването на пътеписеца не е пътуване – вграждане в чуждия свят, а е пътуване – неприемане. Интересно и в пътеписа „До Чикаго и назад” пътуването към непознатото се оказва пътуване към познатото, защото в чуждата обществено политическа действителност героят съзира проекциите в националната действителност. Въпреки различията в материалното и техническото ниво, чуждото и нашето общество са идентични по своя морален строй – безогледна страст към власт и пари. В хода на пътеписа въображаемия и реализиран образ на Америка е тотално дискредитиран. Декласиран е бездуховния механизъм измерващ времето в материални стойности на съвременната цивилизация. Но срещата с познатото има и друго буквално изражение. На изложенията в Чикаго среща един от прототиповете на бай Ганьо – търговецът Ганьо Сомов. Но докато в „Бай Ганьо” си дават конфликтна среща европейския с ориенталско-балканския строй, то в пътеписа „До Чикаго и назад” се сблъскват западната със славянската цивилизация. Едната прагматично ориентирана, фетисизираща материалните ценности, другата хуманистично ориентирана, издигаща духовните ценности. В крайна сметка „До Чикаго и назад” очертава в най-пълна форма позитивния образ на българското персонализирано в образа на пътеписеца. Човек с активни културни интереси, високо нравствен, високо образован, носещ дарбата да открива негативните тенденции още в техния зародиш, преди да са станали достояние на времето. Този художествен образ е най-адекватен на гражданския образ на Алеко. Не случайно още първите му критици го определят като будната съвест на епохата.
            В пътеписа Алеко търси обективен критерии за себе си като българин, за българина въобще и за света. Изказаните преценки са категорични и са свидетелство за един по-скоро космополитичен, отколкото национален критерии. Съпоставката е Америка – Европа а на България – света. Възхищението Америка – Европа не преминава в безграничното прехласване. Чрез пътеписа Алеко разкрива отвореността към света, който трябва да разбереш и да се впишеш в него. Алековата творба демонстрира преодоляването на редица характеристики от възрожденския пътепис. Текстът е по-свободен, показан е нов начин на общуване на българина със света. Срещата му с новия континент. Алеко не отива само за да види света, а и за да общува. За него Америка е цел, но той описва и мотивацията на пътуването към нея. Пътеписът има прецизна композиционна структурност. Показва типична природна картина още при описанието на Атлантическия океан. Проявява изключително чувство на синхрон с природата. Налага се идеята, че в този свят човек трябва да защитава своята личност и национална същност. Чикагското изложение е умален модел на огромния технологизиран свят в цялата му пъстрота. Алеко тръгва към новия континент, привлечен от рекламата. Той, българинът, чиято току-що освободена страна тепърва тръгва по своя път на развитие, иска да се докосне до света на техничекия прогрес, да види една друга култура. Пълнотата на възприятието е не само за чуждото, но и за самия себе си. Не само любопитството на пътешественика, но и болката на патриота и жаждата на гражданина за прогрес и справедливост, карат Алеко да тръгне към нови хора, нови нрави. Пътят символизира търсене, което в творбата си Алеко подчертава многократно.
            Първите впечатления на писателя пътешественик са учудване и смайване. Америка поразява с външния блясък, шумните градове, небостъргачите и крайбрежието на Ню Йорк, чудото на техническата мисъл – Бруклинския мост. Учудването, което поразява Алеко е изразено чрез описание, повествование, разсъждение – основни елементи на пътеписа. То е постигнато чрез думи и изрази, за количество, величина и ритъм, „стотини параходи”, „гигантски сводове”, „хиляди янки”, чрез сравнения и определения. Създава се напрежение между това, което вижда писателя и реалността в собствената му страна. Напрежение има и между образа на Америка, който той е изградил в съзнанието си и това, което вижда. Вълнува го какво става с човека в едно богато, уредено общество. Това е проблем с общочовешка значимост и хуманистът Алеко се вглежда в него. Повествователят се докосва до различните концентрични кръгове на непознатата нему реалност. Учудването и смайването не прерастват във възхищение, защото съумява зад външния блясък, зад рекламите и фасадите да прозре истината за човека в едно богато, уредено и технизирано общество. Дори заглавието носи смисъла на разочарованието. От „До Чикаго и назад” – от очакваното, от различното на познатата му българска действителност до „…назад”, до разочарованието, до печалната истина, до констатацията: „И в Америка е същото. Алеко Константинов не достига изведнъж до истината за американската действителност. Още преди срещата с чиновниците, които не знаят за България и когато чуят фамилия с –ов го смятат за руснак, а накрая ги пишат за турци. На Алеко му блясва мисълта, че американците проявяват интерес само към бизнеса. Първата среща е показателна със своята актуалност, и с това, че човек трябва да отстоява себе си. Срещата със сръбския емигрант бай Неделкович отрезвява Алеко. Той му вярва, защото дълго е живял в Америка, защото е сърбин „брат славянин”. От него научава истина за това общество, за което идеала е златото. Парите имат всемогъща сила, както споделя бай Неделкович: „парица е царица”. Корупцията е обхванала всички слоеве на обществото: „ сос злато можеш купити и самог президента”. В това общество са разрушени всички нравствени начала. Обект на покупко-продажба е всичко - Чест, служба, достойнство. Човек се цени не по неговите добродетели, а по богатството: „Кой има най-висше злато, той има най-висше силе”. Чувствата предизвикани у Алеко след разговора с Неделкович, са изненада, смут, горчивина Чрез сравнението „Бай Неделкович ме обля със студена водица” е показано, че възторга му е охладен. Със своя пътепис Алеко удовлетворява и двете свои потребности – дава описание на далечен и непознат за българина свят и отговаря на въпроса за прехвалената американска демокрация. Той е смутен и чуждият свят го съпоставя със свободата на нравите. Технизирането го смущава, убива хуманизма. Алеко сам се убеждава в истините казани от бай Неделкович, когато се докосва до хората, културата на страната, бита и политическия живот. Социално – критичните съждения са пръснати в едно богато на впечатления повествование, където се менят картини, ту будещи възхищение с изобразената красота, ту водещи до размисъл за пъстротата на света, ту внушаващи сковаващо впечатление от чудовищно механизирания труд. Алеко се възхищава от техническия прогрес. Хуманистът вижда, че редом с технизацията обществото не е решило в демократичен дух кардинални обществени и човешки въпроси. Когато посещава „знаменитите” Чикагски кланници, той е изненадан и ужасен. Вижда печална картина – тъмни подземия пълни с „нечистотия и смрад”, примитивен начин на труд. Разочарован е, когато съглежда „студените, мръсни изпълнени със зловония подземия”. Изпълва го чувство на студенина, усеща че се е спасил от истинска смърт. Алеко не само описва преживяното, а и обобщава: „До какви безобразия е довела жаждата за злато”. Това е неговата оценка над техническия прогрес, в който техниката не служи на човека.
            В американската действителност Алеко вижда неща, срещу които негодува. Вижда военнолюбивите стремежи на Америка: „На няколко крачки от паметника на Колумб са военните заводи на Круп” – две несъвместимости за европееца. Америка е свят на безчетните богатства и голямата мизерия. Тъжни са размислите му за бедните и нещастните, намерили приют в амбразурите на Бруклинския мост. Пътуващият човек вижда двете страни на прогреса, които не могат да бъдат примирени и раждат допълнителния въпрос за съзнанието му – въпросът за цената на човешкия прогрес. Символично е изображението на малките хора по Бруклинския мост. Утвърждава се смисъла, че човек твори прогреса, но той е малък спрямо техниката, която го обезличава. Бизнесът е убил чувството, хората са отчуждени един от друг. Сравнява американските граждани с чаркове на една машина и утвърждава идеята за бездуховността на тези хора. Америка е точното отражение на динамичния живот на индустриално-техническата цивилизация: „…туй бясно движение на железници, на параходи, на трамваи, този дум, шум, суета”. Това изброяване на представи показва, че авторът не е безпричинен почитател на машинната динамика, че в цивилизацията той търси преди всичко мястото на човека. Верен на неспокойната си страст не само да разкрива картините на видяното, но и да коментира, Алеко възкликва: „У-у! Студено!” Той прониква отвъд видимото към същността на изобразяването. „Е, ами кога ще живеем?” – пита хуманистът Алеко с болка за утрешния ден на човечеството. Алеко Константинов преодолява не само пространството , но и времето. Това е пътуване в бъдещето, в болката и надеждата на човека.
            Алеко е страстен поклонник на красотата. Той я търси навсякъде – и у човека, и в обществения живот. Възхитен е, когато открива красотата на природата. Проявява изключително чувство за синхрон, пълноценно взаимопроникване между нея и пътуващия човек. Срещата на Алеко с Ниагара е среща с красотата. Лиричните, вълнуващи страници, посветени на това „чудо на природата” обогатяват представата за писателя – гражданин и като художник. Той умее в богати емоционални картини, с чувство за количество, за величина и ритъм, с интерес към подвижното, променливото и величавото да предаде природната хубост, мощ и съвършенство, да ги преживее Ниагарският водопад е метафора. Срещата с него има контрапунктно отношение към действителността. Отношението е градирано. Предадено е с различен ритъм до момента, когато със замах ще ни изправи пред видната картина на Ниагара. Вълнението е изградено с присъщото на Алеко чувство за хумор. Още по пътя той изпитва блажени чувства, обхваща го такава степен на „нервозно вълнение”, че ако Свети Петър в тоя момент му предложи рая, той би извикал: „Махни се с този рай, остави ме да видя Ниагара”. Няколко пъти започва описанието, пълно с неволни подробности, Това не е от разсеяност, а от изостреност на сетивата, които улавят всичко – звуци, картина, детайли, Благородна е завистта му към посетилите вече Ниагара. Нарича ги „щастливци”. Забелязва дори 80-годишната старица, която е изпълнила последното си желание. С мислите си Алеко идва до обобщение, че красотата привлича хора от различни страни и възрасти. Погледът му одухотворява всичко, до което се докосне. Умишлено използва ретардация, за да разкрие въздействието на видяното със замах. Налага се внушението, че то надминава очакванията. За първите чувства на зрителя, изправен пред Ниагара, Алеко използва интересен похват – не започва с описанието на водопада, а обръща поглед към човешките лица. Те са изтръпнали, бледни, сериозни. Изправени пред могъщата природа, хората са възхитени от нейната мощ, суровост и красота. Възклицанието: „Който може нека я опише тази картина; който може нека я фотографира, нека я нарисува! Аз не мога…!” не говори за художествено безсилие. Това е похват, който показва колко е необикновена тази красотата. Никое човешко изкуство не би могло да пресъздаде съвършенството на природата, защото тя е най-изкусния ваятел на красота. Авторът рисува словесно една внушителна картина, не пести епитети и сравнения, чрез които разкрива истинска феерия от форми. Градацията от глаголи, която изпълва задъханото слово позволява да се възприеме не само зрително, но и слухово необикновената раздвиженост на водната стихия. Авторът избира различни страни на наблюдения, което му позволява да обхване с поглед цялостната панорама. И в този момент, когато е покорен от природата и нейната красота, Алеко не забравя човека. Пред погледа му са градовете сред великолепните полета на Канада. Чудесата сътворени от природата не отклоняват погледа от чудесата сътворени от хората. Самият Алеко изпитва жажда за нови срещи с прекрасното, които са вложени във възклицанието: „Прощавай, Ниагара!”. Подобно на Вазов, Алеко се прекланя пред красотата на природата, но сред нея търси достойното място на човека.
            Пътешественикът Алеко се възхищава от природната красота, но не по-малко е възхитата му от техническия прогрес, от онези културни забележителности, жизнен стандарт, социална организация и човешки нрави, които са действително постижение за световната цивилизация. Но той, пътуващият човек вижда, че обществото редом с техническия прогрес и някои социални придобивки не е решило кардинални обществени и човешки въпроси.
            В края на пътеписа си по повод на видяното в Лондон, той обобщава като дава своята преценка: „Градът на хладния егоизъм и модния алтруизъм, на безчетните богатства и отчаяната бедност…на разкошните дворци и гнусните свърталища…”. Като следва хуманистичните традиции на световната литература авторът с тревога поставя въпроса за човека и автоматизираното и механизираното общество. В това отношение Алеко е един от първите нови европейци хуманисти, изразил тревогата си за съдбата на човечеството в епохата на техниката. Пътеписът „До Чикаго и назад” разкрива не само картини от пътуването, но доказва, че авторът умее да вижда любопитни подробности, да навлиза в същностното от видяното, за да изгради една по-обобщена картина на народите, обществата и цивилизациите. Макар, че в жанра на пътеписа повечето образи не заемат централно място, Алеко е успял с бегли, но ярки краски да даде някои интересни портретни описания на свои спътници и събеседници като бай Неделкович, Айвазян и Ганьо Сомов, който е прототип на Алековия незабравим герой бай Ганьо.
            Докато в „Бай Ганьо” си дават конфликтна среща европейското с ориенталското, то в пътеписа „До Чикаго и назад” се сблъскват западната със славянската цивилизация. Едната прагматично ориентирана, издигаща духовните ценности, преклонение пред материалните, другата хуманистично ориентирана. Пътеписът „До Чикаго и назад” очертава в най-пълна форма позитивния образ на българското, персонализираното в образа на пътеписеца – човек с активни културни интереси, високо нравствен, високо образован, носещ дарбата да открива негативните тенденции още в техния зародиш.
            Този художествен образ е най-адекватен на гражданския образ на Алеко. Не случайно още първите му критици го определят като „будната съвест на своето време”.
            Мотивът за пътя битува и в една друга негова известна творба – „Пази, боже, сляпо да прогледа”, върху който се базира сюжетната конструкция на разказа. Всеки един от основните герои на творбата се разкрива в акта на пътуването – пътува Христо, дядо Петко, консулът, българските търговци. И в този разказ Алеко използва познатата ни от „Бай Ганьо” повествователна схема – пътуването. Осъществява два типа българи, очертаващи характерната за Алековото творчество двумерна конструкция на образа на българското. Движението на героите се превръща в пространствена метафора, за моралното движение в духовния строй на човека. Но за разлика от книгата „Бай Ганьо”, в която пътуващите герой имат само етническа близост, то в разказа е налице родовата общност. Разказът представя мотива за прекъснатата приемственост на генерациите. Бай Ганьо и Христо Белокровски са на пръв поглед общувания с непознатия свят, но докато на бай Ганьо Европа остава чужда и враждебна и той на нито едно равнище не може да се идентифицира с нея, то Христо не само усвоява чуждия свят, но той триумфално се внедрява в него – издига се в обществената йерархия. Социалното издигане става за сметка на моралното, защото героят пропада, дехуманизира се. Докато бай Ганьо непрекъснато натрапва българската си идентичност, Христо се стреми към максимална дезинтеграция с родовия си корен. Ето защо докато бай Ганьо въплъщава балканска изостаналост, невъзможност на един културен стереотип да се синхронизира с друг, по извисен, то Христо Белокровски олицетворява процеса на отродяване от човека. Това превръща двата образа в две модификации на мотива за криворазбраната цивилизация. Във възрожденското самосъзнание чувството на родова принадлежност стои на ценностен пиедестал. Това негово поведение се определя от цялата идеология на Възраждането, поставя в културата идеологемата „отечество”. Според възрожденската народническа концепция опорочаването на връзката човек-род е начало на тотален морален разпад на личността. Именно през тази призма е осмислен образът на Христо Белокровски. Христо пътува в едно вертикално пространство – от бунището пред къщата към българското училище и културния институт до държавната администрация. Докато бащата пътува през хоризонталното пространство, защото не променя ценностната му система. Заглавието „Пази, боже, сляпо да прогледа” отвежда към идеята за откъсване от корена. Тази народна сентенция пародира възрожденския култ кум духовното проглеждане, релацията слепота - проглеждане. В началото на творбата всезнаещият говорител лаконично задава статута на героите: „Синът служеше в едно от чуждестранните агенства в Цариград. Бащата живееше в едно село в Северна България”. Синът е Христо Белокровски, а бащата – Петко Белокръвченина. Синът има високо обществено положение – към него се обръщат с „ваше високо благородие”, а бащата е обикновен селянин. Първият главен момент е идването на консула в селото. Разказът е изобличение на парвенющината. Алеко започва повествованието пряко, въвежда в ситуацията, изгражда картина на контрасти.
            Във фейлетоните на Алеко се оглежда характерния лик на обществения живот на 90-те години на миналия век. За тях Пенчо Славейков пише, че са „Жесток обвинителен акт против героите на тази епоха, които са описани във фейлетоните на Алека, като редки екземпляри от екзотични животни, с удивление се съзерцават от потомството”.
            Фейлетонът „Страст” звучи като лична изповед и съдържа значителен автобиографизъм. С присъщата си самоирония Алеко насочва погледа си към един свят, разяждан от пороци. Особеното е, че централният образ е онзи, който носи нравствените добродетели – това е образът на разказвача като художествен персонаж. В него той поглежда фикционално и на своята духовна автобиография. „Че аз съм щастливец – това го знае цяла България, но това, което не знае е, че днес нямах 95 стотинки да си купя тютюн”. С образа на щастливия човек започва фейлетона и този образ е зададен като централен. Чувството за нравствено превъзходство, за чиста съвест и изпълнен граждански дълг го издига над пороците на времето. Чувството на „аз”-а, че няма нищо общо с низостта на този свят, го изпълва с удовлетворение. Той с гордост говори за щастието да бъдеш честен човек, а не богат подлец. Погледът му се спира върху представители на различни прослойки – предприемач, висш чиновник, министър, и зад всеки един от тези хора може да се открие подлост, мерзка драма. Като контрапункт е визиран образът на героя. За Щастливеца – беден, но щастлив, богатството е „рента на угрижението и лакейството”.

от nokiaconnection 16.03.2012, ученик на 16 от Варна
Какъв е твоят отговор ?
Онлайн Тестове за Ученици от 12-ти клас по Литература
Тест по БЕЛ за матури, входни и изходни нива, класни и др.
матура тест по Литература за Ученици от 12 клас
Тестът проверява усвоените знания по правопис, граматика и литература. Всеки въпрос има само един верен отговор.
(Лесен)
11
76
1
1 мин
14.08.2014
Тест по БЕЛ за 12-ти клас
изпитен тест по Литература за Ученици от 12 клас
Тестът включва 15 въпроса по български език и литература и е предназначен за ученици от 12-ти клас. Някои от въпросите имат повече от един верен отговор.
(Лесен)
14
42
1
1 мин
18.10.2016
» виж всички онлайн тестове за ученици от 12-ти клас по литература
Mатериали в помощ на домашната
 

Пътеписът "До Чикаго и назад"

27 фев 2006
·
1,598

В българската литература Алеко Константинов е крупен сатирик...
 

Традиционно и модерно в творчеството на П. Славейков

17 мар 2006
·
1,508

Традиционно и модерно в творчеството на П. Славейков - кандидат-студентска тема.
 

В търсене на модела за човешка личност

18 мар 2006
·
608

В търсене на модела за човешка личност - кандидат-студентска тема.
 

Проблемът за деградацията в обществото и човешката личност в творчеството на Алеко

29 ное 2007
·
569

Още заглавието на разказите “Разни хора, разни идеали” подсказва замисъла на Алеко – доколко са различни хората, които изобразява и доколко са идеали това, за което жадуват.
 

Човешката драма в романа "Тютюн" на Димитър Димов

22 апр 2008
·
663

Романът "Тютюн" излиза в началото на 50-те години и в неговата поява, възприемането му и оценката на критика и на читатели се оглежда сложността на времето, непобираща се в ограничените рамки на социалистическия реализъм.
 

Ние и другите в Алековото творчество

12 май 2008
·
134

При възприемането на художествените творби неизбежно възниква проблемът за идентификацията. Поставят се въпроси доколко е възможно самоотъждествяването на читателя с някои от персонажите на една или друга творба...
 

Проблемът за социалните власти

21 юни 2008
·
69

Разсъждения за "разни хора, разни иделали" и проблемът за социалните власти на личнистта.
 

Христо Ботев - До Моето Първо Либе

02 дек 2008
·
76

Ботевият лирически герой е страстна и пламенна натура, неговите вълнения са далеч по-дълбоки от обикновените грижи на съвременниците му, неговият поглед съзира хоризонти, недостъпни за обичайното съзнание...
 

История славянобългарска, Шинел, Дядо Горио, Чинтуловите песни

11 май 2009
·
145

Историята на световната литература е оставиле многобройни примери, в които богато надарената личност не намира изведнъж истинското си творческо призвание...
 

Драмата на една бащина любов

14 май 2009
·
75

Френският писател Оноре дъо Балзак е сред малцината световни творци,които не започва с блестяща кариера,но благодарение на своя неизтощим творчески дух той създава грандиозен цикъл,наречен "Човешката комедия"...

Потърси помощ за своята домашна:

Намери частен учител

Даниела Михайлова
преподава по Литература
в град Ямбол
с опит от  10 години
235 19

виж още преподаватели...
Подобни домашни
Последно разгледали домашната
Сродни търсения