... !!!

plan - iz "do chikago i nazad"

1

28

(1-10 1)
-1
1

До Чикаго и назад – план-анализ

 

Паспорт на творбата

 

1. Автор - Алеко Константинов.

2. Жанр - пътепис. Авторът е очевидец и участник в събитията, за които разказва. Дават се достоверни сведения за непознати или малко известни на читателя страни, земи и народи. В този жанр отчетливо се проявява противопоставянето свое - чуждо. То се открива в позицията на наблюдателя спрямо чуждия свят. от гледна точка на родното.

3. Време на създаване – краят на 19. век.

4. Време на събитията в творбата. Авторът е съвременник на събитията, за които разказва.

5. Тема – американската действителност от края на 19. в. Америка става творчески импулс за любознателния Алеко като примамлив свят за отърсващия се от робската си психика българин, който се стреми да се приобщи към свободния в политически и духовно отношение свят.

6. Парафрази за назоваване на предмети в текста. Алеко, Щастливеца, автор, пътеписец;  Америка, Новия свят, отвъд океана, страната на неограничените възможности.

ПЛАН-АНАЛИЗ

 

І. ВЪЛНЕНИЕТО НА ПЪТЕПИСЕЦА В ПАРИЖ. Вестта, че българите ще пътуват с луксозен кораб през океана с хора от най-различни нации, ги кара да се вълнуват и да се чувстват европейци. Алеко описва пътниците и според общественото им положение, като не скрива, че Америка привлича и аристократи, и обикновени хора, които се надяват да намерят  по-добро препитание в Новия свят.

ІІ. НА БОРДА НА ПЛАВАЩИЯ ДВОРЕЦ. Мигът на откъсването на кораба от сушата изпълва пътеписеца с огромно вълнение и го кара да почувства принадлежността си  към Европа и към родината. Като човек, който за пръв път напуска Стария континент, той  е силно развълнуван. Привързаността на Алеко към родината и Европа е оприличена на “огнена струя”, която пронизва цялото му същество и го кара да се просълзи.

ІІІ. ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ОКЕАНА.

1) неудобството на пътуването по вода. С хумор и лека ирония пътеписецът описва едноседмичното пътуване през океана.  Най-голямо неудобство на пътниците е клатушкането на кораба, което кара пътниците да изпадат в комичини ситуации.

2) двубоят между кораба и океана. При тръгването от Хавър Алеко споменава, че българите имат щастието да прекосят океана с един от най-модерните и луксозни параходи за времето си, наречени “плаващи дворци”. Безбрежният океан обаче дава друг поглед на нещата и кара автора да избере като основен похват на изображение контраста. Алеко прибягва и до олицетворението на океана и кораба, за да изрази преклонението и възхищението си от могъществото на природата. Възторгът от величието и силата на Атлантическия океан   е предаден чрез поредица метафори, използвани за описанието му. Огромните океански вълни са оприличени на “живи, цъфнали водни хълмове”, които подобно на великани от приказките се забавляват с парахода. Тази представа е внушена с поредицата от метафорични глаголи: “играят, подиграват се”, “зашушнат си”, “разкикотят”, “озъбят се”, “спуснат се”, “прегърнат”, “притиснат”. Те насищат повествованието с невероятна динамика и го правят изключително образно и въздействащо. Творението на човешките ръце и ум – параходът, е назовано с метафората “жив гигант в предсмъртна борба”. От “плаващ дворец” в сравнение с останалите параходи в пристанището в безбрежния океан корабът се превръща в “нещастна ладийка” и “треска”. Преднамереното му умаляване е отново израз на преклонението на Алеко пред силата на природата. Метафорите, “пъшка”, “мята се безсилен”, използвани за предаване на неравната борба на кораба с вълните, внушават разбирането на автора, че и най-грандиозните човешки творения не могат да съперничат на могъществото и величието на майката природа. Долавя се и разбирането, че човекът може да оцелее само  в хармония и единение с нея. Затова, когато зърват бреговете на Новия свят, всички изпитват огромна радост и облекчение, че по благоволение на океана са достигнали заветната си цел – Америка. Радостта им намира израз в песни, танци, смях, възгласи на най-различни езици.

 

ІV. КРАЙБРЕЖИЕТО НА НЮ ЙОРК.

1. Първото впечатление от крайбрежието на Ню Йорк е за невероятната динамика на американския начин на живот. Метафорите в градацията “трескаво, бясно, вавилонско движение” създават усещането, че този динамизъм и бързина са доста странни и дори стряскащи за европееца и още повече за българина от онова време. Тук се открива и първата проява на типичното за пътеписа противопоставяне между свое и чуждо.

2. Щастливеца дава изключително образна зрителна и слухова представа за огромния град чрез олицетворението му. Той е поразен от стотиците фабрични комини и “грамадните фабрични посторойки” –  нещо невиждано за европееца, а още по-малко за българина от края на 19. в. Но още тук откриваме и нееднозначната оценка на пътеписеца за невероятните темпове на промишлено развитие в Новия свят. Хуманист по природа, Алеко не пропуска да отбележи, че димът от комините “ръси сажди” навсякъде даже и “по дихателните органи на жадните янки”. Така авторът изразява позицията си, че техническият прогрес влиза в конфликт със своя създател, защото отнема естествената жизнена среда на човека.

3. Алеко е покорен от грандиозния Бруклински мост. Възторгът му от това величаво човешко творение не знае граници. Поредицата от метафори “дреме”, “не се стряска”, “не забелязва” в съчетание с епитетите “колосален”, “гигантски”, “огромен” изграждат олицетворения образ на моста. Хората по него изглеждат като “мискрокопични двуноги животинки”. Преднамереното умаляване в тази метафора засилва още повече възхищението на автора от творческия гений на човека.

 

V. КОНФУЗНИЯТ ДИАЛОГ С МИТНИЧАРЯ. Първото разочарование от Новия свят за пътеписеца и приятелите му българи е при митническата проверка. Служителят изпада в недоумение, когато чува името българин и държавата България. Първо причислява сънародниците ни към руснаците, а след това към унгарците. Невежеството на митничаря е обяснимо донякъде, защото България е по онова време е съвсем отскоро отново на евпропейската карта, а и едва ли много българи са прекосявали океана тогава. Но когато  чиновникът отъждествява младото българско княжество с омразната Османска империя, в чиито предели е била родината ни цели пет века, сърцата на тримата българи преливат от възмущение, огорчение и обида. То е внушено с изразителната метафора “потурчи”, с която Алеко показва до каква степен е накърнено чувството им за национална чест и достойнство.

VІ. В ХОТЕЛА. Великолепието и луксът на хотела отново са представени чрез противопоставянето между родното и чуждото. В българските представи администрацията на хотела изглежда “цяло министерство”, а описанието на едно от последните тогава достижения на техниката – асансьора, Алеко оприличава образно на движеща се между етажите тъмна стая. 

 

VІІ. ОПИСАНИЕТО НА БРОДУЕЙ.  Най-известната нюйоркска  улица –  “Бродуей”, е представена отново през призмата на противопоставянето свое и чуждо, но този път то е между Европа и Америка. Алеко сравнява “Бродуей” с  прочутата по цял свят с красотата си “Рингщрасе” във Виена. Чрез олицетворението двете улици са изобразени  като много привлекателни женски образи. “Рингщрасе” е оприличена на “изящна, от мрамор изваяна хубавица”. Тази метафора носи внушението за изтънченост, финес, аристократизъм, но и за застиналост, неподвижност, студенина. “Бродуей” е изобразена като миловидна, вечно танцуваща балерина в пъстри дрехи с цветовете на дъгата. Описанието й съдържа усещане за жизненост, динамика, пъстрота и многообразие, които грабват пътеписеца с чара си. Градираните глаголи в израза “… тя теснее, бледнее, сключва се в перспектива и изчезва към морето” допълват възхищението му от “Бродуей”.

            Неразбираема за европееца обаче остава надпреварата между собствениците на сградите. Крещящите цветове на рекламите и фасадите, липсата на архитектурно единство, стремежът на всяка цена да надминеш съседа си  отблъскват пътеписеца и го карат да възкликне “Вавилон!”. Огромното множество хора по улицата Алеко сравнява с паническото бягство при пожар – толкова странно и необичайно е то за българина.

 

VІІІ.  В КРЪЧМАТА НА БАВАРЕЦА. Епизодът в кръчмата на бавареца представя оценката на Алеко за душевността на американците и политическата система на Америка.

1. Оценката на Алеко за американците. Посетителите на бирарията Алеко описва с епитетите “неми, хладни” и метафоричното сравнение “като че ли изкуствени, человекоподобни машини”. Така той изразява учудването и недоумението си от липсата на топлота в отношенията и студенината на американците. Отчуждението помежду им е сравнено с поведението на пияниците в българските кръчми. С вметнатите изрази “Слава богу” и “За наше щастие” Щастливеца изразява радостта си, че собственикът на бирарията е баварец, който не се е американизирал напълно. Той и жена му са изобразени по начин, който ярко контрастира с описанието на посетителите американци. Съдържателят е “едър, красив, до висша степен добродушен и вечно засмян”. Противопоставен на останалите посетители е и сърбинът бай Неделкович. Цяло щастие за него е, че след цели 14 г. може отново да говори на родния си език с братя славяни. Неделкович и собствениците на бирарията са запазили духовната си принадлежност към Европа.  Метафората “България, Сърбия, Бавария и Саксония си подадоха ръце” внушава чувството за общност и солидарност между европейците на американска земя, които авторът противопоставя на американския егоизъм и недружелюбие.

            2. Американската обществена система през погледа на Неделкович. От друга страна, и баварецът, и Неделкович изпитват гордост, че са американски граждани. Неслучайно за сърбина “у вас” е Европа, а “у нас” е Америка. Алеко споделя с него възхищението си от американската свобода, равноправие и самоуправление, за които много е чел. Но бай Неделкович го опровергава, че действителността е съвсем различна, защото в Америка на власт според сърбина  е корупцията. Неделкович образно обобщава, че докато в Европа управляват императорите,  в Новия свят император е златото. Категоричното му заключение, че в Америка “Парица е царица” изпълва Щастливеца с горчивина и разочарование. Признанието на сърбина, че дори и президетът може да бъде купен, кара българите да открият много общи черти с родната политическа действителност.

 

VIII. Ниагара.

За увод: Голям почитател на природата, Алеко търси красотите й, за да изпита истинско наслаждение. Страниците в пътеписа “До Чикаго и назад”, посветени на водата (или: Ниагарския водопад), представят пътеписеца в съвсем различна светлина. Той не е повече онзи скептичен наблюдател, с когото шестваме из Америка, а човек, който се възхищава и прекланя пред величието и могъществото на майката природа.

Теза: за водата общо: Магията на водата изпълва пътеписеца с възхищение и възторг. Величието и красотата на Атлантическия океан и Ниагара го покоряват. Те сякаш изпълват цялото му същество и го зареждат с енергия. В същото време авторът осъзнава, че човекът е частица от природата и трябва да живее в хармония с нея.

Или: Жаден за гледки и нови впечатления, Алеко очаква с трепет и вълнение срещата с водопада. Магията на водната стихия го кара да  застине безмълвен пред величието й. После с ярък поетичен изказ Щастливеца дава израз на безмерното си възхищение и възторг  от красотата и силата на водата, която сякаш го пречиства и зарежда цялото му същество с енергия. Щастието и блаженството преминават в тиха печал, защото осъзнава, че човешкият живот е само миг на фона на вечността на природата. Съприкосновението с Ниагара издава и модерното виждане на автора за природата и мястото на човека в нея.

1. Трепет и вълнение. Още в началото на епизода Щастливеца каря читателя да усети трепета и вълнението,  които буди у него предстоящата среща с водопада. Той прибягва до ретардация [ретардация - преднамерено забавяне на художественото действие с цел да се засили любопитството, нетърпението и напрежението на читателя], за да събуди люботипството и нетърпението и на читателя. Вълнението от дългоочакваната среща е сравнено с чувствата  в такива значими моменти в човешкия живот, каквито са първата любов и  женитбата. Алеко дори признава, че ако в този момент може да избира между рая и водопада, той ще предпочете Ниагара, за която мечтае още от дете. Затова и  пътеписецът е обзет от благородна завист към онези, които вече са имали щастието да видят това чудо на природата, и възкликва за тях: “Щастливци!”.

2. Редуване на слухови и зрителни възприятия. Приближаването към водопада е предадено чрез редуване на слухови и зрителни възприятия в градация. Така пътеписецът засилва до краен предел любопитството и напрежението от предстоящата среща у читателя. Първото впечатление е слухово. Чува се “глухо бумтене на падащата грамада вода”. То внушава силата на водната стихия. Следва зрителна картина, която е непълна и откъслечна. Устремената по склона между дърветата река е назована с метафората “запенените къдрици”. С нея авторът събужда представата за великолепието й. Сетне пред погледа се открива поразителна гледка на реката, която смайва българина с мащабите си. Широка е “около стотина метра” и се движи “между хиляди камъни”. Това описание внушава величието и грандиозността на водната стихия. Още тук Алеко загатва, че предстои невероятно динамична гледка с метафорите “запенена и буйно устремена” и “грива от разбита млечна пяна”. После всичко изчезва от погледа, за да отстъпи място на ново слухово възприятие. Подземният тътен постепенно се усилва, за да прерасне в гръм.

3. Щастие и възторг. Неизмеримото щастие и възторг от великолепието на гледката са предадени чрез поредица от възклицателни изречения. Озовали се пред водопада, всички стоят безмълвни и вцепенени, сякаш пред тях е самият бог. В този момент пътеписецът се чувства безсилен да изрази с думи онова, което вижда и чувства. Скоро обаче опиянението от красотата и могъществото на природата превръщат Алеко в невероятен художник. Със завладяващ поетичен изказ той описва в детайли всяка извивка, всяка чупка на водопада. Художествените средства неусетно преминават едно в друго.

а) Повторенията на сродни думи на пяна в изразите 

“разпенена вода”, “кипяща пенлива маса”, “къдрави снопове пяна”, “блестяща пяна”, снопове пяна” предават по неповторим начин възхищението на пътеписеца от силата на водата.

б) С глаголите метафори авторът постига олицетворението на водната стихия и внушава красотата й. Сред тях изпъкват глаголите за движение “се устремява”, “се възнася”, “мятат”, “припкат”. Те правят описанието предават по неповторим начин възторга на автора. Сред тях изпъкват глаголите за движение “се устремява”, “припкат”, “мятат”, “се възнася”, които правят описанието изключително динамично и въздействащо.

в) Образната градация  “Нещо ври, кипи, беснува се, гърми” допълва магията на гледката.

г) Ярките определения на водата, сред които изобилства белият цвят, внушават силата на природата, в сравнение с която човекът изглежда нищожен.

4. Тиха печал от краткостта на човешкия живот. Докоснал се това величествено творение на природата, Алеко е обзет от тиха печал. Той осъзнава, че едва ли отново ще го зърне водопада, защото разбира, че човешкият живот е само миг на фона на вечността на природата.

  1. Модерно виждане за природата. Макар и покосвен начин

срещата на Алеко с водопада издава модерното му виждане за природата. То се открива в начина, по който е изобразена Ниагара. В него откриваме внушението, че човек може да се почувства истински щастлив само ако се усети като една от безкрайните брънки на природата. Според Алеко  истинската хармония е възможна единствено чрез единението с нея.

 

IX. Чикагското изложение

            а) България на изложението. Авторовият разказ за изложението отново е подчинен на сравнението между родното и чуждото. За да разкрие грандиозните мащаби на Чикагското изложение, Алеко го сравнява с Пловдивското. В сравнение с бляскавите павилиони на напредналите държави българският е невзрачен и пътеписецът с ирония го нарича “дюкянче” и “барака”. Докато останалите страни се надпреварват да показват на изложението последните си технически достижения, гордостта на България са розовото масло и предмети от традиционния бит.

            б) българските изложители. Хиляди километри са изминали до Чикаго г-н Айвазиян и Ганьо Сомов. Те са дошли чак в Америка, водени не от любопитство и интерес към новото, а за да печелят. За Айвазиян любознателните американци, дошли да видят българския павилион, не са нищо повече от “будали” и “абдали”, защото лесно могат да бъдат излъгани да купят стари дрънкулки, купени на безценица от селянките в България, на цената на антикварни предмети. Ганьо Сомов – прототипът на безсмъртния Алеков герой бай Ганьо, пък продава на изложението имитация на розово масло, което представя за истинско. За него пътуването през океана е не незабравимо вълнуващо изживяване, каквото е за Алеко, а досадно клатушкане. Омръзнало му е и седенето в Чикаго. У търговеца липсват любознателността и интересът на пътеписеца към новото, непознатото, различното. Ганьо и Щастливеца са единодушни само в едно: и двамата като българи не приемат егоизма на американците и липсата на топлота във взаимоотношенията им. Ганьо с носталгия въздъхва: “Бамбашка свят” и също като Алеко обобщава: “Студен свят”.

            в) Колумбовият музей и павилионът на Круп. Алеко не пропуска да отбележи почитта и преклонението на американците пред собствената им история и първооткривателя на Америка, когато разказва за Колумбовия музей. Хуманист по пророда, Щастливеца се възмущава до дъното на душата си, че на изложението свой павилион има и германският оръжеен магнат Круп. Срам и позор за човечеството е според автора показването на нови оръжия като достижения на прогреса.

X. Размислите на Алеко в края на пътеписа.

            В края на пътеписа Алеко обобщава впечатленията си от Новия свят по време на пътуването си. Надявайки се искрено да открие един нов и справедлив свят отвъд океана, той с горчивина заключава, че в Америка капиталът е задушил личната свобода и обществото е под диктата на големите корпорации. В стремежа си към все по-тлъсти печалби, компаниите подкупват политиците и деморализират обществото. Но Щастливеца е обнадежден,  че в Новия свят бързо печелят популярност нови работнически и граждански движения. В тяхно лице той вижда ефикасно противодействие на властта на капитала.

За пътешественика остава чужд и неразгадаем стремежът към трупане на пари и богатство в Америка, който се е превърнал в отличителна черта на американците и им е отнел радостта от живота. Затова Алеко възкликва “У-у! Студено!” и оприличава американската обществена система на безмилостна машина за долари, която обезличава хората и ги превръща в свои послушни и бездушни механизми.

Наред с това пътеписецът не скрива, че хората на труда в Америка се радват на много по-висок жизнен стандарт от европейските си събратя. В Новия свят липсва разделение между отделните класи и съсловия. Почтеният труд е издигнат в култ и няма срамни професии.

Затова авторът възкликва: “Е, да ги разцелуваш тези американци!”.

            Алековите пътни бележки и днес предизвикват интереса на читателя. Те са ценни най-вече защото представят искрената и човешка оценка на един жаден и отворен към новото българин, на един изключително талантлив творец.

fl0o0re7a 04.03.2013, 20

Blagodarq ti mnogo :)

aseto_1999 15 04 2013
?
11-
11- -
11
11- " ". 14 , .
()
14
8
1
2
29.11.2013
11-
11
, . 18 , .
()
18
109
1
1
06.10.2016
» 11-
M
 

27 2011
·
35

...
 

7

28 2011
·
598

7 ...

:





  5
48




  13
32

...
9 1 simona. ... 03.11.2014
13 1 stephan ... 16.04.2013
5 1 stanisl ... 23.01.2014
12 2 Pomogni_1 06.04.2014
4 0 ddi_89 27.12.2012
243 1 snejana_99 18.11.2012
132 2 ivankar ... 20.10.2012
15 2 anii.wee.1 06.11.2013
21 2 avalon_99 02.12.2012
17 1 dacka_daci 15.01.2013