Преглед на домашна работа
Активност в домашните:
Няма отговори

рљр°рє рё сѓ рєр°рєрірѕ сѓр° рѕрё рїрѕр»рµр·рѕрё сѓрјр°сђс‚с„рѕрѕрёс‚рµ рѕр° рѕр°сѓ сѓс‚сѓрґрµрѕс‚рёс‚рµ ?

Есе
от mirela.encheva преди 28 дни , на 28 май 2018 (пн)
не са посочени теми

1

отговор

5

посещения
Отговори (1-10 от 1)
0 точки
 
"Ако се опитвам тук да го опиша, то е, за да не го забравя. Тъжно е да забравиш един
приятел. Не всички са имали приятел. И аз мога да стана като възрастните, които не се
интересуват от нищо друго, освен от цифри. И ей затова си купих кутия с бои и
моливи" (Eгзюпери)
Докато пътувах към родната страна на Егзюпери, гледах как въздухът отвън променяше
облика на природата. Автобусът се носеше из широките простори на Франция, плаваше
по равния път на развитата й икономика и от време на време сякаш съвсем изчезваше
от сивото платно, губейки се в пространството.
Поставена в климата на новата земя, усетих непознати тръпки, които преминаха през
очите ми и се отразиха в тези от прозореца. През безцветното було на съмнението и
страха, виждах как цветовете отвън се сменяха, преминаваха по релефа на земята и
очертаваха повтарящи се кръгове от проблясващ мрак. И изведнъж се изгубиха –
погледът угасна, бученето на мотора престана и сънят приюти в оковите си целия
автобус. Там, в полубудно състояние, все още се явяваха цветовете – озовах се в пъстри
поляни от щастие, които ухаеха на кристален покой и навяваха вълни и мирис на свежи
боички. Тичах сред нежните багри на залезите и вдишвах аромата на вечността. Но
тогава автобусът подскочи, отворих несъзнателно очите си и след това се опитах
отново да захлупя съзнанието си. Но нямаше повече цветя.
Тогава отново видях, как предния ден се качих последна в автобуса, как трябваше да се
свия между багажа си и как бях принудена да слушам грозните и безформени звуци,
които издаваше шофьорското радио.
„Пътуването може да внесе много повече нюанси в живота ти, отколкото самия престой
в чуждата страна” – това бяха думите, които ме извадиха от тежкия унес. До мен
стоеше живото копие от картинката на Малкия Принц. Той ме гледаше по необичаен
начин и се усмихваше. Усмивката му беше първото нещо, което видях, защото
всичките й извивки се сливаха, перфектно съвпадаха с формите на лицето и
превръщаха изражението му в светъл лъч, прелетял от космоса. Моят Малък Принц се
различаваше от другите наоколо, защото можеше да рисува! Той владееше една
далечна и малка планета, в която нямаше място за нищо друго, освен за едно платно и
за разноцветни боички. Грижеше се за своя свят, отдавайки му целия си живот и цялото
си сърце. Благодарение на различния ъгъл, под който се намираше планетата му, той бе
успял да прогледне отвъд пространството, докосвайки се до реалността, без тя да се
загубва някъде в процепите на времето. Там, от своето малко царство, Малкият Принц
каза, че е опознал хората, техните различни лица и съдби. Но дали те се виждат такива,
каквито са всъщност, дали всеки един от нас осъзнава истинското си място в живота,
дали се бори да запази истинското си лице? Нямах отговор...
Малкият Принц беше извадил четката и боите си и започна да рисува.
Почувствах, че сънят отново се върна. Спомних си за детската чистота, която той
навяваше и виждах как бавно се превръщаше в реалност – щриха по щриха, той се
очертаваше на белия лист под ръцете на Малкия Принц.
А на мен ми беше забранено да гледам през детските си очи. Винаги трябваше да
слагам очилата на възрастните, за да не падна от някоя „въздушна кула”. Започнах да
виждам блясъка на златото и малко по малко станах като тях, като „порасналите” –
започнах да виждам благородството на този „благороден” метал, ясно очертавах
пътищата за изкопаването му, заживях като „знаещ и можещ” човек. Но от време на
време свалях очилата, за да подишам полъха на сънищата си.
А Малкият Принц ме гледаше с големите си очи, смееше се и продължаваше да рисува.
Той успя да оцвети стъклата на автобуса, помагайки ми да сваля грозните очила от
очите си. Отдавна не бях виждала как сивото се превръща в бяло, как черното
порозовява и как кафявата земя се усмихва, а в същото време е мълчалива, потайна и
тъжна. Гледах през трите измерения наведнъж – през действителността, през идеала за
съществуване и през отражението, което е най-лесно и най-желано от всички. Това сa
трите перспективи, които всъщност са така близо до човек, но се губят между
пластовете на стъклата, за да се открият само от истински виждащия.
« On ne voit bien qu’avec le Coeur. L’essentiel est invisible pour les yeux.» (Най-хубавото
се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите) - така ми каза той,
така му бил казал някой някога – може би една лисица, нарисувана от собствената му
четка.
Аз държах картината, все още влажна от боите, и потръпвах. Думите ми бях останали
някъде назад по пътя, защото в ръцете ми блестеше плодът на едно безценно изкуство,
неувеличено от студените лупи на огледалото. Картината ухаеше на бои! Нямаше
бензин, нямаше сивота. От нея излизаха звуци, заглушаващи тези на радиото и
моторното бръмчене. Но най-хубавото бе, че тя беше захаросана, наподобявайки сладка
смукалка, завърнала се от детските ми дни. Тогава отворих прозореца и изхвърлих
безцветните очила.
Но Малкият Принц трябваше да си върви. Въпреки, че се страхуваше от летенето, той
се усмихваше на светлините, идващи от небето, защото знаеше, че ще се върне в своя
свят – близо до вечното си изкуство. И знам, че, когато вкуси цветовете на малката
смукалка, той ще се сети за мен. А аз ще нося картината, която ми подари, винаги близо
до мен,... за да не се чувствам самотна.
Надявам се Малкият Принц да се познае в тези неоцветени редове и да се усмихне,
защото усмивката е най-красивият цвят от дъгата на живота – тя блести повече и от
изкусителното злато.
И ако случайно някой някога попадне в моя автобус, нека се огледа наоколо и потърси
с очите от детството си художника, който се страхува от летенето. Кажете му, че в това
няма нищо страшно (освен, че понякога и самолетитe падат), кажете му да не се
страхува, тъй като и самият Егзюпери е бил пилот! И също така добавете, че малкото-
пораснало момиче, пътувало някога с него, никога няма да го забрави – то ще го
наблюдава през тънкия лист, в който чертае криволичещите линии на своите
отвъдземни полети.
И тогава можете да се запитате – златото успя ли да заслепи сиянието на картините му
или не

 

от Александър Симов преди 27 дни , ученик на 22 от Кърджали
Какъв е твоят отговор ?

Потърси помощ за своята домашна:

Последно разгледали домашната